Вторник

вторият ден от седмицата
Версия от 00:37, 2 февруари 2019 на Atcovi (беседа | приноси) (Премахнати редакции на 13.90.142.160 (б.), към версия на Ted Masters)

Вторник е вторият ден от седмицата (между понеделник и сряда).[1][2] Правилният правопис на наименованието в българския книжовен език е с малки букви (т.е. „вторник“, същото се отнася и за останалите дни от седмицата), освен ако не е първа дума в изречението (за разлика от английския език, където имената на дните от седмицата винаги се изписват с начална главна буква).

Етимология

Думата „вторник“ произлиза от числителното редно „втори“ и присъства с днешното си значение още в старобългарския език.[3]

Денят в историята

Празници, празнувани във вторник

В християнската религия Сирни вторник е денят преди Големите (великденски) пости.

Важни събития, случили се или случващи се във вторник

Вторник е обичайният ден за провеждане на избори в САЩ. Федералните избори там са във вторника след първия понеделник на ноември. Датата е установена със закон от 1845 г. за президентски избори, а по-късно – от 1875 г. и за избори за Долната камара на Конгреса (House of Representatives, Камарата на представителите), както и за Сенат от 1914 г.

Черният вторник (Black Tuesday) в САЩ се отнася за 29 октомври 1929 г., когато се срива Нюйоркската фондова борса и започва световната икономическа криза 1929 – 1933 г.

В популярната култура

Този ден от седмицата има и символично значение при много нации. Например вторник се смята за ден без късмет при гърците (във вторник е паднал Константинопол). Същото се отнася и за испаноговорящите, които имат следната поговорка: En martes, ni te cases ni te embarques („Във вторник нито се жени, нито се тръгва на път“).

В исторически план в Римската империя „вторник“ е бил посветен на бога Марс – „Martis dies“.

Вижте също

Източници

  1. http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/седмица
  2. http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/вторник
  3. Георгиев, Вл. И. (ред.). Български етимологичен речник. Том I. А-З. София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 197. (на български)