Баташко клане

Кръст от черквата „Света Неделя“ - днес в музея на града Баташкото клане е избиване на българското население в село Батак при потушаването на Априлското въстание. То е извършено от турския башибозук, състоящ се главно от помаци от съседните села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той получава отличия и повишение от султана. Според различни оценки, между 1750 и 5000 души от селото са избити, като българските жертви в цяла България са между 25 000 и 40 000. Предистория Преди въстанието След потурчването на Чепино в 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села, известно време градът представлява „остров“ на християнската вяра. Интересни са данните, че в баташката църква „Света Неделя“, християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от останалите градове, където гръцкият е бил задължителен. Турските власти не искали да позволяват подобни привилегии на българите, след освобождението на Сърбия и Гърция, но поради откъсването на Батак от останалите градове (градът се намира високо в Родопите) турските власти не научават за „нарушението“. Поради тези религиозни проблеми, хайдутското движение в Родопите се води от Батак. През 1873 г. Васил Левски е заловен, а турските власти разбират за наличието на таен български комитет, който готви въстание, мнителността на властите към един от по-будните младежи в Батак се засилва - Петър Горанов. През 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което е поддържано и от Сърбия и Черна гора, които пък тайно се готвят за война с Османската империя, не след дълго въстанието в Херцеговина се пренася и в Босна. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подава до Високата порта нота, с която се искат наложително известни реформи за въстаналите области. Българите решават, че моментът на трусове вимперията е изгоден и започват да се готвят за въстание, не след дълго до Петър Горанов достига тайния „Устав на Българския централен революционен комитет“. Турските власти отново заподозират Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо. Баташкото въстание Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашки села (Чепино, Корово...), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак. Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, рискът е поет. След началото на Априлското въстание, на 30 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак въстават срещу турската власт, водени от войвода Петър Горанов. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 8000-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, както той предложил с клетва - че ще си отиде веднага щом получи боеприпасите на въстанниците. Клането На 1 май 1876 г. врагът бил извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си, след като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнал и отсекли главите им, ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития: „На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ По време на "предаването" на оръжието, някои от хората в селото успели да избягат, след него селището било обкръжено за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите. На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че ако предадат оръжията си ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени за да не измърсят дрехите с кръвта си и накрая избити. Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагерът на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачени и за да успокои населението. В лагерът били изпратени кмета на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че ако предадат оръжието на селото башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището. Убийството на кмета Керелов е описано в разказ на очевидец - съпругата на сина му - Босилка: Файл:Trendafil Kerelov.jpg Трендафил Керелов „Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“ Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат от кордона на болшинството от жителите би убити в условия на огромно варварство. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. „Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.“ Училището Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ - Захари Стоянов описва случките в него така: „Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двесте жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“ Църквата „Света Неделя“ В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани. Файл:Света Неделя - Batak.jpg Една от най-ранните снимки на храма след клането (1878) Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозиците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга. Най ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и дворът ѝ. На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата. „Народът бил вътре притиснат като на скенджа множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.“ Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората в загинали заради недостиг на кислород. Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре. В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода. На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно. Ето как сцената е описана от З. Стоянов: „Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“ След действията си, османците опожаряват църквата, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят. Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново. Дори днес следите от кръв се виждат ясно в храма. Краят на клането и Дървеният мост Файл:Batak klane Marga Goranova.jpg Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак - Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година” След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с животът си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед - жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже. Част от жените също били избити, други отведени за хареми или изнасилени и после убити. Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете, ушите и носовете, раменете, а после ги доубивали. По-късно, местата на клането са описани в репортажите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан (известен и като Януарий Макгахан), чрез него събитията достигат до вестниците Дейли нюз и Ню Йорк хералд. Данни за жертвите Данни за жертвите в Батак дава Димитър Страшимиров. Списъкът му съдържа имената и възрастта на жертвите, както и махалата от която са. Както самият Страшимиров споменава данните не претендират за абсолютна точност. Обобщеният им вид изглежда по следния начин: Махала Жертви Паунова махала 175 Кавлакова махала 399 Стойчова махала 286 Самунева махала 214 Климентова махала 650 Други 26 Батак след клането Репортажите на Макгахан и докладите на Скайлър Един от първите чужденци, които описали ужасите в България след Априлското въстание бил американския журналист Джанюариъс Макгахан, който бил изпратен като военен кореспондент на вестник Дейли Нюз. Първоначалните задачи на Макгахан били да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев, но след като видял положението в страната, решил че статистиката няма да е достатъчна. Журналистът описва много от турските зверства след посещенията си в Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура и Пловдив. Файл:MacGahan.jpg Макгахан като военен кореспондент в България Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството. Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му: „...Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо. Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал. После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта...“ „Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (...)От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище...“ ''Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрива със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца. Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени... Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Това което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там. От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ - бебета, които са умирали, учедени от яркият блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас...'' На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужасът, който вижда, самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По-нататък полето беше пълно с черепи и скелети. Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането: „...Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците - градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.“ Отзиви Личности Един от най-добрите източници на данни за клането в Батак е историографската книга на Захари Стоянов - „Записки по българските въстания“, от която той посвещава около 30 от последните страници на въстанието и клането в града. Много други български писатели споменават клането многократно в много от своите произведения, като например Иван Вазов в стихотворенията си „Опълченците на Шипка“ и посветеното на Батак - „Възпоминания от Батак“. След като случилото се разчува, едни от най-големите умове на човечеството през тази епоха обръщат внимание на клането в Батак, сред тях са: Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Уилям Гладстон, Чарлс Дарвин, Фьодор Достоевски, Димитрий Менделеев, Иван Тургенев и Лев Толстой. „Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления. Именно това не е по-позволено за едно правителство отколкото един индивид да бъде жертва, именно Европа е солидарна; именно всичко това, което се прави в Европа е направено от Европа, именно ако съществува едно глупаво и свирепо правителство, то трябва да бъде третирано като диво животно; именно сега всичко това е до нас, там под очите ни избиват, опожаряват, разграбват, изтребват, обезглавяват бащите и майките, продават малките момиченца и момченца: именно децата, които са прекалено малки, за да бъдат продадени, ги разкъсват с два удара на сабята; така изгарят семействата в къщите им, именно този град, Батак, например е намален за няколко часа от 9 хиляди жители на 300; именно гробищата са затрупани от повече трупове, отколкото могат да бъдат погребани; по такъв начин, че на живите убийци мъртвите им отвърнаха с чума, което е справедливо; ние показваме на европейското правителство това тук; именно тук отварят бременните жени за да убият децата в утробите им; именно тук публичните места са затрупани с купчини женски скелети, следа от случилото се; именно тук кучетата гризят по улиците черепите на млади изнасилени момичета, именно тук всичко е ужасно, именно тук е достатъчен един жест на европейските правителства за да го прекратят; и диваците, които извършват тези договори са ужасни, и цивилизованите, които са ги оставили да го направят са ужасяващи. Дошъл е моментът да издигнем глас. Всеобщото възмущение се навдига. Има часове, в които човешкото съзнание взима думата и дава на правителството заповед да слуша.“ Общество Баташкото клане е обявено за едно от най-големите военни престъпления в историята на човечеството. През 1877 г. поради неприемането на английските резолюции относно свободата на българския народ избухва Руско-турската освободителна война. На 20 януари 1878 г. оцелелите жители на град Батак посрещат пристигащата руска освободителна армия. Православната църква Християнското мъченичество няма история, то е самата история на Христовата вяра. Новомъченици се назовават православните християни, пострадали заради вярата си от XIV век до днес. Жителите от Батак, пострадали именно като православни християни през пролетта на 1876 г. Две години църквата търси доказателства в мъченичеството на батачани, за което свидетелстват много разкази на очевидци (свиделства, че са загинали в защита на вярата си и за заплатили с живота си), един от разказите ни запознава с краят на новомаченик Петър (един от отците в цървата „Света Неделя“ по време на клането) и разговорът му с поробителите: „— Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш? Поп Петър смело отвърнал: — Главата си я давам, вярата си не давам! Турците му отрязват главата.“ Според църквата това пределно кратко мъченическо дееписание събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак. То е също така силно и категорично, както е силна и категорична изразената от оцелелите батачанки още в 1877 г. преценка на събитията като християнско мъченичество: „Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“. Баташките мъченици са канонизирани за светци от православната църква, първата икона посветена на тях е създадена в САЩ от група православни монахини, макар, че идеята за подобна икона се е родила през 2004 г. в България. Полемика През пролетта на 2007 г. в българското общество, медийно пространство и държавни институции се води остра полемика относно научна конференция и изложба с автори д-р Улф Брунбауер (историк) и Мартина Балева (изкуствовед) в рамките на проекта на Институт за Източна Европа в Берлинския свободен университет - „Батак като място на паметта. Ислямът като вражески образ. История и съвременност на антиислямски стереотипи в България и примера за мита на клането в Батак“, финансиран от фондациите „Памет, отговорност и бъдеще”, и „Роберт Бош”. Проектът разглежда събитията и образите, довели до утвърждаването на Батак като изключително важна част от българското възраждане, като голямо внимание се обръща на картината на полския художник Антони Пьотровски „Баташкото клане". Разглеждат се ограничен набор исторически факти и се коментира не самото клане, а картината на Антони Пьотровски и снимков материал. Работата на Брунбауер и Балева стана повод за разгорещени дискусии сред българската общественост. Телевизия СКАТ обявява награда от 2500 евро за този, който изпрати адреса или снимка на Мартина Балева. Блокът на родителите на Балева е одраскан с обидни надписи. Партия Атака я обвинява, че е била купена от богати евреи. Заплахите срещу Брунбауер принуждават Свободния университет в Берлин да ангажира частна охрана за своя сътрудник. Като се изключат крайните реакции, сериозната полемика може да се раздели на "против Балева/Брунбауер" и "в тяхна подкрепа". Против Реакцията в българското общество, медии и институции е предимно на противопоставяне. Етнографският институт към Българска академия на науките оттегля предложнието си да бъде домакин на конференцията и изложбата . В изявление до медиите, подписано от председателя на академията акад. Иван Юхновски, БАН и Етнографският институт настояват името им по никакъв начин да не бъде свързвано с подобна “псевдонаучна изява”. Управата на фондацията „Памет, отговорност и бъдеще” решава да отложи конференцията за неопределено време, поради твърде „разгорещените дебати в България”. Срещу проекта реагират президентът Георги Първанов и вицепрезидентът Ангел Марин , министър-председателят Сергей Станишев, ст.н.с.Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей и проф. Георги Марков, директор на Институт по история към БАН. Жителите на Батак и околните селища приемат проекта като лична обида. В подкрепа Един от най-шумните критици на отказа на БАН да приеме конференцията е Антонина Желязкова, председател на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия: „Досега не е била проявявана такава нетолерантност и непоносимост към академична тема“, „Това е позор за президентската институция“, „Божидар Димитров е едно ченге и политик, който само се представя и се маскира като учен.“ Вестниците "Дневник" и "Капитал" също реагират отрицателно към създадената истерия , а вестник "Култура" посвещава цял брой на случилото се като заема изключително критична гледна точка към действията на БАН и медиите, започнали скандала. Списание "Обектив" на Българския хелзинкски комитет застъпва мнението, че „медиите изопачават целите и аргументите на проекта като подвеждат читателите си да вярват, че работата на Брунбауер и Балева отрича клането в Батак както и 5-те века Османско владичество“. След отмяната на конференцията в интернет се появява петиция „срещу политическата цензура и административния натиск върху свободата на научните изследвания“ с автори „група историци“, подписана от Антонина Желязкова, Александър Везенков, Иван Еленков и други историци, журналисти и обществени личности. Бележки Външни препратки Свидетелства за Баташкото клане: „Турските зверства в България“, Дженюариъс Макгахан Шаблон:En икона J. A. MacGahan on Turkish Atrocities in Bulgaria, The London Daily News (August 22, 1876) Бойчо. Въстанието и клането в Батак, разказ на очевидец, синът на убитият отец в селото „Записки по българските въстания“ Из "Записки по българските въстания". Глава 8. Въстанието в Батак Други публикации за „Баташката полемика“: Шаблон:De икона Програма на конференцията „Батак като паметно място за България“, разпалила полемиката в началото на 2007 г. Президентът, премиерът и Атака зад Баташкото клане, публикация във „Всеки ден“ от 25 април 2007 г. Грабвайте телата, бранете историята, анализ на Сибина Кръстева във в. „Капитал“ от 27 април 2007 г. Митът „Боза“, коментар от Бойко Пенчев във в. „Дневник“, 1 май 2007 г. Размисли по... българските въстания, коментар от Мария Иванчева в mediapool.bg, 2 май 2007 г. Петиция от група български историци срещу медийната кампания против проекта „Батак като място на българската памет“ Александър Долев "Митът Батак затъна в батака на актуалния национално-политически дискурс" Начало и развитие на дебата във в. „Култура“: Кой (по)каза истината за Батак, Мартина Балева, брой 17, 3 май 2006 г. д-р Наум Кайчев срещу Балева, в. Култура, брой 23, 21 юни 2006 г., Наум Кайчев, брой 23, 21 юни 2006 г. Историята - наука, или политическа пропаганда, мнения на Диана Мишкова, Антонина Желязкова, Иван Еленков, Румен Даскалов, Александър Везенков, Благовест Нягулов, брой 18, 8 май 2007 г.