Априлско въстание

Априлското въстание избухва през 1876 г. То е връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането. Негова главна задача е извоюването на национална и политическа независимост на българския народ от Османската империя. Поради това то заедно с Руско-турската освободителна война 1877-1878 изиграва фактически ролята на буржоазнодемократична революция. Априлското въстание се обуславя от общия процес на възраждане в българските земи, който започва още в началото на XVIII в. и достига своята кулминационна точка през 60-те и 70-те години на XIX в.

В резултат на натъпилите политически и стопански промени в Османската империя след Кримската война 1853-1856 в нея се появяват някои нови тенденции. От една страна, засиленият внос и конкуренцията на евтини промишлени изделия от Западна Европа довеждат до упадъка на редица занаяти, а от друга - някои традиционни производства и занаяти се приспособяват към новосъздалите се условия, укрепват и получават по-широко развитие. В стопанството проникват нови, по-прогресивни форми на организация на труда. Възникват нови, макар и дребни, промишлени предприятия. Въпреки неимоверните пречки от страна на разлагащата се османска феодално-деспотична система, производителните сили в българските земи достигат значителен напредък. Растящата тенденция на капиталистическото развитие се обуславя от голямото оживление на местната стоково-парична циркулация, разделението на труда, въвличането на българския пазар в европейската капиталистическа стопанска сфера, проникването на чуждия капитал, натрупването на значителни парични богатства и средства за производство в ръцете на отделни собственици. По този начин развиващите се буржоазни производствени отношения достигат до такава степен на развитие, при което се създават обективни предпоставки за буржоазна антифеодална революция. Новосъздаващата се буржоазна класа, която страда най-много от националното потисничество, а не само заинтересована, но и способна да организира революционно движение. Основна движеща сила на българската нацоинална, антифеодална революция става средната и дребната градска и селска буржоазия (към нея се присъединява и част от едрата), която поема върху себе си главната тежест на подготовката и осъществяването на въстанието.

Макар и резултат от обективна необходимост, Априлското въстание не би могло да се осъществи без предхождащите го революционни събития и натрупания революционен опит. Още през втората четвърт на XIX в. се извършват редица бунтове и заговори. Кримската война 1853-1856, която, макар и да завършва без успех за Русия, дава нов подтик в националноосвободителната борба на българския народ. На преден план излиза фигурата на Георги С. Раковски, който полага основите на революционно-демократична идеология и началото на организираното националноосвободително движение. Той е инициатор и за създаването на Първата българска легия в Белград. Около него се групира и българската революционна организация в Румъния. Не малка роля за по-нататъшното развитие на революционната борба изиграва преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867 и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. След смъртта на Г. С. Раковски като най-крупна фигура в българското националноосвободително движение се откроява Васил Левски. Той проявява блестящи качества като стратег и организатор на Вътрешната революционна организация. Заедно с него развиват изключителна дейност още и Любен Каравелов и Христо Ботев. Не малка роля за активизирането на движението за социално и национално освобождение изиграва и извоюването на българската църковна независимост през 1870 г. и др.

През лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което продължава до 1878 г. Първоначалните успехи на въстаналото население в тези две области подтиква българската революционна емиграция да последва неговия пример. Първият отглас на въстанието в Босна и Херцеговина е Старозагорското въстание от 1875 г. След неговия неуспех започва подготовката на ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на 1876 г. Главен организатор на бъдещото въстание е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875 г. Според изработения от него план българските земи са разделени на 4 революционни окръга:

1. Търновски, със седалище Горна Оряховица - главен апостол Стефан Стамболов с помощници Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев.
2. Сливенски - главен апостол Иларион Драгостинов и помощници Стоил войвода, Георги Икономов и Георги Обретенов.
3. Врачански - главен апостол Стоян Заимов и помощници Никола Обретенов, Георги Апостолов и Н. Славков.
4. Пловдивски - главен апостол Панайот Волов с помощник Георги Бенковски; по-късно като апостоли са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов.