Направо към съдържанието

Артур

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Крал Артур

Крал Артур (на английски: King Arthur) е легендарен вожд на британците от V – VI век, централна фигура в митологията на Великобритания. Той е главен герой на много епични произведения и рицарски романи. Представлява идеала за крал по време на война и в мирно време.

Съществуват разногласия по въпроса дали Артур или личността, вдъхновила неговият образ, наистина са съществували[1]. Историците не са намерили доказателства за неговото историческо присъствие. В по-ранните споменавания на името, както и в уелските текстове, името Артур не е придружавано от титлата крал. Един от по-старите текстове го определя като dux bellorum (военен водач, военачалник), а в средновековни текстове от Уелс като титла на Артур често се използва ameraudur (император, което също може да се разбере като военен водач).

Произходът на името Артур (Артър) остава спорен. Някои предполагат, че е получено от римското име Арторий, с неясна етимология[2], но най-вероятно с етруски произход.

Друга възможност е, че идва от бритонското бащино име Арто-риг-иос (коренът на което Арто-риг „мечка-цар“ може да се намери в староирландското собствено име Арт-ри) чрез латинизираната форма Арторий[3].

Алтернативна теория, която има само ограничен прием сред професионалните учени, извежда името на Артур от Арктур, най-ярката звезда в съзвездието Воловар, в района на Голямата мечка.

Смъртта на Артур

Има легенда, в която се разказва, че крал Артур е извадил меча Екскалибур от омагьосаната скала. След това Мерлин (могъщ магьосник) става негов съветник. Това е само част от легендата. Предполага се, че е бил романизиран военачалник, роден ок. 370 г. сл. Хр. в южната част на острова. След оттеглянето на римските легиони от Британия през 410 г. сл. Хр., Артур спира варварското нашествие от север, като умиротворява и обединява страната.

Според една от легендите след като крал Артур е тежко ранен, неговият единственият оцелял рицар, сър Бедивер, го занася на острова Авалон, който се намира по средата на езеро. Езерото е познато на Артур, защото там той получава меча си Екскалибур. Дава му го Дамата от Езерото. Той иска да върне меча там, но е тежко ранен и не може сам да го направи. Затова изпраща сър Бедивер. Рицарят обаче като стига езерото и поглежда меча Екскалибур, не го хвърля, заради красотата му. Скрива го в храстите и се връща при краля. Артур го пита какво е видял когато е хвърлил меча. „Нищо“ – отговаря Бедивер. Кралят разбира, че рицарят лъже и му казва да се върне и да хвърли меча.

  • Легендата за Тристан и Изолда разказва трагичната история за тайната любов между корнуолския рицар Тристан и ирландската принцеса Изолда. Историята предшества и най-вероятно повлиява легендата за Артур и романса между Ланселот и Гуиневир.
  • Сър Гауейн и Зеленият рицар“ е рицарски романс от 14 век, описващ приключенията на рицаря от Кръглата маса сър Гауейн. Състои се от 2500 стиха написани в алитеративен стих, разделени на четири части. Творбата е оцеляла в един ръкопис – Cotton Nero A.x., който се намира в Британската библиотека и е написан в Северния Уестмидландски диалект на средноанглийския език.
  • Смъртта на Артур“ е сборникът на сър Томас Малъри на френски и английски артурови романси. Книгата съдържа оригинални произведения на Малъри (историята за сър Гарет) и преразказва по-старите истории в светлината на възгледите и интерпретациите на автора. За първи път е публикувана през 1485 г. от Уилям Какстън. „Смъртта на Артур“ е най-известната творба на английски език за артуровата легенда.
  • Идилии на краля“ е цикъл от дванадесет поеми, написани от английския поет Алфред Тенисън, публикувана между 1856 и 1885 г. В творбата се разказва легендата за крал Артур, неговите рицари, любимата му Гуиневир и нейната трагична измяна, проследявайки възхода и падението на кралството на Артур. Цялата творба е описание на неуспешния опит на краля да създаде перфектното кралство – от неговото възкачване на власт до негова смърт в ръцете на предателя Мордред. Отделни поеми разказват подробно за делата на други рицари като например Ланселот, Герейнт, Галахад, а също и на други герои като Мерлин и Господарката на езерото.
  • Комедията „Монти Пайтън и Свещеният граал“ от 1975 г. е пародия на легендата за крал Артур и неговото пътешествие в търсене на Свещения Граал.
  • Филмът „Екскалибур“ (на английски: Excalibur), е игрален филм от 1981 г., с режисьор, продуцент и съсценарист Джон Бурман, който пресъздава легендата за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, главно въз основа на рицарския роман „Смъртта на Артур“ от Томас Малори.
  • Филмът „Първият рицар“ от 1995 г. на режисьора Джери Зъкър разказва за крал Артур и жена му Гуиневир.
  • ТВ филми „Мерлин“ (1998) и продължението „Чиракът на Мерлин“ (2006) разказват не само за възхода и падането на Камелот, но и за периода в историята на Великобритания, който го предшества. Първият филм се отклонява от традиционната легенда, докато вторият е по-близък до нея.
  • Филмът „Крал Артур“ е игрален филм от 2004 г., с режисьор Антоан Фукуа и продуцент Джери Брукхаймър, е изключително вълнуващ приключенски епос, който разказва героичната истинска история зад една от най-големите легенди в историята. Това е доблестната приказка за Артур и лоялността на рицарите на Кръглата маса, които се борят за свободата и хората, които обичат.
  • ТВ филм „Мъглите на Авалон“ от 2001 година е създаден по романа на Марион Зимър Брадли. По-голямата част от филма са спомени, разказани от магьосницата Моргана.
  • В епизод от научнофантастичния сериал „Вавилон 5“, наречен „A Late Delivery From Avalon“, на станцията пристига неизвестен човек, който твърди, че е самият крал Артур. Впоследствие се оказва, че мъжът страда от тежко психично заболяване, което е породено от случки в миналото му.
  • Филмът „Крал Артур: Легенда за меча“ от 2017 година на режисьора Гай Ричи е вдъхновен от легендата за крал Артур.
  1. Higham 2002, с. 11 – 37, has a summary of the debate on this point.
  2. Malone 1925
  3. Zimmer, Stefan, The Name of Arthur – A New Etymology , Journal of Celtic Linguistics, Vol. 13, No. 1, March 2009, University of Wales Press, pp. 131 – 136.