Стивън Кинг

Стивън Кинг
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия

Стивън Кинг (р. 1947) e американски писател.

Произведения

Гробище за домашни любимци

„Гробище за домашни любимци“ (Pet Sematary) е роман на ужасите, издаден през 1983г.

• За яките младежи миналото представляваше албум със стари снимки и истории за минали времена, разказвани им в прекалено затопления хол, където се чувстваха неудобно, защото не бяха стари, защото нямаха артрит и кръвта им все още кипеше. За тях миналото свършваше с ковчега, който вдигнаха и положиха в катафалката. В края на краищата, ако тялото на човека бе черупка за душата - Божието послание до света (според учението на различните религии), - то ковчегът марка "Американ Итърнъл" бе само черупка, съдържаща друга черупка и за здравеняците племенници (или братовчеди) миналото представляваше старо писмо, което трябваше да бъде изхвърлено, защото адресантът вече не съществуваше.

• Има тайни, които никога не трябва да се разкриват. Казват, че жените по-добре умеят да пазят тайни и сигурно е вярно, но всяка жена, която поне малко познава живота, ще потвърди, че никога не е надниквала в мъжкото сърце. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис - също като земята в старото гробище на микмаките - скалите са току под пръстта. Мъжът засажда каквото може... и се грижи за него.

• Колкото и добре да познаваш партньора си, от време на време се натъкваш на прегради или попадаш в пропаст.(...) Например, партньорът ти изразява мнение или становище, напълно противоречащи на досегашното му поведение. Подобна "ерес" е толкова абсурдна (особено в собствените ти очи), че дори граничи с психозата. В такива случаи, ако човек иска да запази брака и собственото си душевно равновесие, трябва да си припомни, че да се гневиш, означава да се приравниш към глупците, които смятат за възможно едно човешко същество напълно да опознае друго.

• Луис често се заслушваше в бърборенето на сина си, не защото го намираше очарователно, а защото му се струваше, че невръстните деца приличат на емигранти, които учат чужд език по някаква объркана, но все пак забавна система. Знаеше, че бебетата умеят да възпроизвеждат всички звуци, на които е способен фонетичният апарат на човека... заваленото „Р“, което създава толкова трудности на начинаещите, изучаващи френски, мърморенето на австралийските аборигени, получено чрез експлазия в ларинкса, гърлените и резки съгласни в немския език. Докато учат родния си език, децата губят тази си способност и Луис за пореден път се запита дали детството не представлява период на постепенно забравяне, отколкото на придобиване на знания.

• Мисля, че всеки един от нас, хората, е напълно уникален. Всеки със своята болка и със своите удоволствия и радости; никой друг човек не може да го разбере напълно или да изпита точно същите чувства.

Зеленият път

Вижте Зеленият път за цитати от филмовата адаптация от 1999 г.

---

„Зеленият път“ (The Green Mile) е роман в 6 части от 1996 г.

• Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й.

• През живота си съм гледал много филми за затвори, в които служебният телефон иззвънява точно когато се готвят да пуснат електричество през тялото на някоя нещастна невинна жертва, но през всичките ми години в блок Е нашият не звънна нито веднъж. На кино спасението е евтино. Даваш петак и получаваш за него действителната му стойност. Истинският живот струва повече.

• Това е онзи Джон Кофи, когото исках да запомните, докато стигна дотам, откъдето започнах - онзи Джон Кофи, който лежеше на койката си, онзи Джон Кофи, който се страхуваше от тъмното и навярно основателно, защото нали в тъмното можеха да го очакват две сенки с руси къдрици - вече не малки момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи винаги бяха пълни със сълзи, като кръв от рана, която никога не може да се затвори.

• Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи - той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали - причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство.

• Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм сам в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.

• - Той ги уби с обичта им. Те се обичаха. Сега виждаш ли как е било? -Кимнах, неспособен да отговоря. Той се усмихна. Сълзите му отново се стичаха, но се усмихна. - Ето така е всеки ден - каза Кофи, - по целия свят.

• Времето отмива всичко, независимо дали го искаш, или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него.

• Всички ние дължим една смърт и излкючения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг.

Капан за сънища

„Капан за сънища“ (Dreamcatcher) е роман от 2001 г.

• Здравей, мрак, стари мой приятелю.

• Мечтите остаряват преди мечтателите.

• — Не! - изкрещя, но беше прекалено късно. За частица от секундата зърна някакъв проблясък, сетне ръката му, която стискаше като кама химикалката, я заби в ококореното му око. Нещо изпука, той заподскача зад волана като марионетка, задвижвана от неопитен кукловод; химикалката се забиваше все по-дълбоко, а спуканата му очна ябълка се стичаше по стената му като абсурдна сълза. Металното връхче докосна някоя тънка преграда - вероятно хрущял - премина през нея и се заби в мозъка му.

• Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис "НЕ РАБОТИ".

Особени сезони

„Особени сезони“ (Different Seasons) е сборник от четири новели, издаден през 1982г.

• Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото нещо, а хубавите неща са безсмъртни!

• Най-важните неща се изричат винаги най-трудно. Това са нещата, от които се срамуваш, понеже думите ги смаляват... те свиват нещата, изглеждали безгранични, докато са били в главата ти, до съвсем тривиални размери, когато се изрекат. Но не е само това, нали? Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите - като съкровище, което враговете ти с радост биха ограбили. И може да се случи така, че да разкриеш душата си, което съвсем не е лесно, само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна. Струва ми се, че това е най-лошото - когато тайната остава заключена в теб не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере.

• Но всъщност няма какво да се чудя. Нещата винаги се свеждат до две алтернативи: здравата да се заловиш да живееш или здравата да се заловиш да умираш.

• Татко мисли, че децата трябва да научават нещата от живота колкото може по-скоро, и лошото, и доброто. Така ще са готови за него. Той казва, че животът е тигър, който хващаш за опашката, и ако не познаваш природата на звяра, той ще те погълне.

• Той си тръгна със смях, вървеше леко и гъвкаво,сякаш не беше потресен като мен и нямаше мехури на краката като мен, сякаш не беше изпохапан от комари черни мухи като мен. Сякаш не му пукаше за света и отиваше в някое готино място, а не в тристайната си къща, да не кажа барака, без вътрешна канализация, със счупени прозорци облепени с найлон, и с братя, които го причакват в предния двор. Дори да знаех какво да кажа, сигурно нямаше да му го кажа.Думите унищожават обичта, един писател може да каже сума ти неща, но мисля, че това е така. Ако кажеш *сърна*, не й желаеш зло, но тя изчезва с едно мятане на опашката. Думата уврежда. Обичта не е това, което някои задници , поети като Макуин искат да си мислиш, че е. Обичта има зъби. Те хапят и раните не зарастват никога. Нито думи, нито съчетания от думи могат да затворят тези рани от обичта. Точно обратното - там е работата. Ако раните заздравеят, думите умират с тях.Запомни го от мен. Изградих живота си от думи и зная, че е така.

• Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната.

• Чувствам се развълнуван, толкова развълнуван, че едва държа молива в разтрепераната си ръка. Мисля, че това е треската, която може да изпита само свободен човек, поел на дълъг път, чиито край не се вижда.
  Надявам се, че Анди е там.
  Надявам се да стигна дотам през границата.
  Надявам се да видя моя приятел и да му стисна ръката.
  Надявам се, че Пасификът е тъй син, както в мечтите ми.
  Надявам се.

Сблъсък

„Сблъсък“ (The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите от 1978 г.

• Ако си запознат с теологията, ще знаеш, че Бог избира да говори чрез умиращите или безумците. Дори ми се струва, че съществува и психологическо обяснение на всичко това. Умиращите или лудите са същества с драстично променена психика. Здравият човек „филтрира“ съобщението свише, за да го изтълкува по своему. С други думи, от нормалния човек не става пророк.

• Когато живееш някъде и искаш да го напуснеш с нещата, които би побрал в един сак, всъщност това място никога не е било твое от самото начало.

• Когато ухапеш ръката, която те храни, съвсем логично е протегнатата длан да се свие в юмрук.

• Малките деца са единствените истински добри човешки същества.

• Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш.

• Обичта не може да просъществува в завладените от страх сърца, както растението в тъмно помещение. Единствено гъбите (и то отровните) ставаха големи при липса на светлина, дори Том Кълън знаеше това.

• Отдясно, точно при високия до коляно парапет, забеляза буболечка, която се давеше в локва бензин. „Аз съм като нея“ — със съжаление си каза той и се запита що за свят е този, в който Господ не само те оставя да се забъркаш в голяма, лепкава каша — като буболечка в локва бензин, ами те и наказва да останеш жив, за да се бориш в нея с часове, може би дори с дни… а в неговия случай с години.

• Преди да махнеш прашинката от окото на ближния, погрижи се за гредата в своето.

• Просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имаха само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно бе за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си.

• Суеверието, подобно на истинската любов, се нуждае от време, за да се разпространи и да бъде отхвърлено.

Сейлъмс Лот

„Сейлъм'с Лот“ (Salem's Lot) е роман издаден през 1975 г.

• А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.

• В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън.

• В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз от блудкава злоба или, още по-лошо, с умишлени злодеяния. Животът тук никога не е напомнял кипящ казан и ако изобщо е къкрил, то винаги е било на слаб огън. Животът ти в градчето е ежедневно интимно общуване - толкова всеотдайно, че в сравнение с него онова, което вършиш вечер с жена си в скърцащото легло, изглежда като безобидно ръкостискане. А по мръкнало градчето си е твое и ти си негов и заедно заспивате мъртвешки сън, както навярно спят камъните в северната ти нива. Всъщност тук няма друг живот освен бавната смърт на дните, така че когато над градчето приижда зло, идването му изглежда едва ли не предопределено, упойващо и приятно. Градчето познава мрака. Градчето си има тайни и го опазва добре. Градчето ги крие с безизразно лице на опитен картоиграч. Не го интерсуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига.

• Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка.

• Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

• Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант.

• Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо... Години по-късно щеше да си спомня този миг, като че нечия ръка беше отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта.

• Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака.

• ...Но когато есента пристигне и безцеременно изрита вяртърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край теб като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил откакто не сте се виждали.

• Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца.

• Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли - не за пръв път - колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, приятелите, парите, какво ли ще си помисли учителката ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да разбере. Не съществува групова терапия, нито обществена помощ за детето, което трябва всяка нощ самичко да се справя с нещото под леглото - нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича... израстване

То

„То“ (It) е роман на ужасите, издаден през 1986г.

• Може би изобщо не съществуват добри и лоши приятели. Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш, и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях си струва да се бориш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

• По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо. Може пък и да е вярно, кой казва, че щастливият край е измислица?... ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често, и за това трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог.

• ... самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.

• Сега трябваше да се върне към собствената си личност, а това беше трудно — от година на година ставаше все по-трудно. Лесно е да бъдеш храбър, когато си в чужда кожа.

• Това е инстинкт, скъпа… а мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля.

Торба с кости

„Торба с кости“ (Bag of Bones) е роман, издаден през 1998г.

• Когато лудостта премине определена граница, се превръща в еднопосочна магистрала без отклонения.

• Музите са призраци, които понякога идват неканени.

• Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите ...

• Скръбта е като пиян гост, от когото не можете да се отървете, защото все се връща да ви прегърне за сбогом!

Други

• Адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена. — Живата факла

• Ако си дете, се учиш да живееш; Възрастните се учат да умират. — Кристин

• Ангелите може и да се спасят от вечни мъки, но хората са по-малко щастливи създания и за тях адът е винаги близо. — Очите на дракона

• А палетата могат от време на време да хапят, когато ги предизвикат. Те не могат никого да убият, едно пале няма да се хвърли към гърлото, но много хора е трябвало да заплатят с шевове по пръста това, че твърде дълго са дразнили едно малко куче с пантоф или гумен кокал.

• Бих се побъркал от сънищата, съхранени в тази възглавница!

• В потискащия среднощен мрак не бе никак лесно да си оптимист. Когато оставаха дълги часове до изгрева, лошите мисли лесно се сдобиваха с плът и тръгваха да бродят в тъмнината. Мъртвилото на нощта ги превръщаше в ходещи мъртъвци. — Под купола

• Видях го със собствените си очи .Отвъд нашия свят съществува свят,пълен със чудовища... Богове... ИЗПЪЛНЕНИ СЪС НЕНАВИСТ БОГОВЕ! Онази тъмнина.Мили Боже!Изглежда почти завършена .И нещо друго. Тъмнината имаше око.

• Всички мъже и жени се стремят към едни и същи неща. Не тези, за които пише в историята и учебниците по гражданска култура. Говоря ти за базата. Покрив над главата. Три топли хранения на ден и легло. Приличен сексуален живот. Добро храносмилане. Но най-основното от всички, приятелю, е това, което на теб ти липсва. Защото какво може да се сравни с добрия сън? — Безсъние

• Всяко нещо си има причина, колкото и неразгадаема да е тя на пръв поглед — ако човек се отпусне достатъчно, за да престане да подскача като шавлив пуяк, току-виж причината изскочила наяве.

• Върша всичко набързо, за да се заловя с друго. Така минават дните ми - смесица от надбягване с фургони за добитък и от безкраен градеж на готическа катедрала. Колата ми се движи с бясна скорост, а през сваленото стъкло виждам, че всичко, което обичам, се разпада - непрочетени книги, неразказани вицове и непосетени места ...

• Дали някои от нас — освен в сънищата — наистина очакват, че отново ще видят най-скъпия човек, дори когато той ни оставя само за минути, и то за да свърши някоя най-обикновена работа? Едва ли. Всеки път, когато любимият изчезва от погледа ни, в дълбините на сърцето си ние го смятаме за мъртъв. След като вече сме получили толкова много, разсъждаваме обикновено ние, как изобщо можем да очакваме, че няма да ни низвергнат от рая също като Луцифер заради въпиющата дързост на нашата любов?

• Дали те всички живели щастливо след това? Не. Никой не би могъл да го направи, независимо какво се разправя в приказките. Те имали своите добри дни, както ги имате и вие, имали и своите лоши дни, за които вече знаете. Имали своите победи, както всеки от вас, но имали и поражения, които също са ви известни. Имало дни, когато се срамували, защото знаели, че не са дали най-доброто от себе си, но имало и дни, когато знаели, че са постъпили така, както боговете искат от тях. Опитвам се да ви кажа, че те живели толкова добре, колкото могли, всеки от тях и всички те. — Очите на дракона

• Да убиваш в името на мира е все едно да се чукаш в името на въздържанието!

• Добър си с онези, които обичаш. Искаш да бъдеш добър с онези, които обичаш, защото знаеш: времето, прекарано с тях, ще отлети твърде бързо, без значение колко ще продължи.

• Досега стълбата винаги ни бе издържала, това означаваше, че и занапред ще ни издържи — подобна житейска философия води до печални последствия много хора, дори цели нации. — Последното стъпало

• Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглата. — Клетка

• - Едгар, кога се чувстваш щастлив?
  - Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
  - Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта. — Дума Ки

• Защото талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен — обяснява спомощникът. — Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!

• Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог, Дейвид? Колко ужасно жесток?... Понякога Той ни кара да живеем. — Град отчаяние

• Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата. — Гняв

• Истинската любов, като всеки друг силен и омайващ наркотик, е досадна — веднъж разкажеш ли за създаването и откритието й, целувките бързо втръсват и милувките са изтощителни… разбира се, за всички с изключение на онези, които си ги разменят, които дават и взимат милувките, докато всеки звук и цвят на света сякаш се сгъстява и става по-ярък около тях. Както и с другите силни дроги, истинската първа любов е наистина единствено интересна за онези, които са й пленници.И както всеки друг силен и омайващ наркотик, първата любов е опасна. — Тъмната кула 4 : Магьосникът

• Какво ще кажете да си поговорим? Да поговорим за страха. Пиша тези редове сам в цялата къща; навън вали студен февруарски дъжд. Нощ е. Понякога, когато вятърът духа силно, електричеството изгасва, но сега всичко е наред. Е, хайде да си поговорим откровено за страха, да обсъдим съвсем рационално доближаването до границата на лудостта… дори за преминаването ѝ. (...) И все пак… да поговорим за страха. Няма да повишаваме тон, нито да крещим, ще разговаряме съвсем рационално. Ще поразсъждаваме върху това защо понякога нормалното внезапно се превръща в свръхестествено. — Понякога те се завръщат

• Когато си на двадесет и пет все още можеш да си позволиш лукса да вярваш, че в твоя случай поне остаряването е чисто механична грешка, която вероятно ще бъде поправена. Когато обаче се събудиш някой ден и откриеш, че кучето ти е на осемдесет и четири, а ти самият си на тридесет и седем... тогава този възглед трябва да бъде преразгледан. Да, безспорно.

• Когато си на 5 годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На 10 само хленчиш. Но станеш ли на 15, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Мъчиш се да задушиш плача, като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре ... — Гняв

• Когато човек почувства вятъра на промените, трябва да строи не заслон, а вятърна мелница.

• Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече. — Проклятието

• Латинската дума за развод означава: „да изтръгнеш гениталиите на мъжа през портфейла му".

• Може би така се разпознават самотните хора - винаги ще измислят нещо, с което да се занимават в дъждовните дни. Винаги може да ги повикате. Те винаги са вкъщи. Винаги, по дяволите.. — Кристин

• Мозъкът е мускул, който може да помести света. — Живата факла

• Моралът е доста странно нещо, Гарати. Всички родители смятат, че именно собствените им деца ще воюват за техните идеали. — Дългата разходка

• Морт не вярваше, че хората — дори тези, които се опитват да бъдат относително честни към себе си — разбират, когато някои неща са свършили. Смяташе, че хората често продължават да вярват или се опитват да вярват, дори и когато краят не само е написан на стената пред очите им, но и е написан с букви, достатъчно големи, за да бъдат прочетени от сто метра без бинокъл. Когато става дума за нещо, за което наистина те е грижа и чувстваш, че имаш нужда от него, е лесно да се мамиш, лесно е да бъркаш живота си с телевизията и да се уверяваш, че това, което е тръгнало на зле, в крайна сметка ще се оправи… може би след следващото прекъсване на филма за реклами. Предполагаше, че без големите си способности за самоизмама, човешката раса би полудяла дори повече, отколкото вече е. — Таен прозорец, тайна градина

• Мисленето наистина е досадно, когато се затвориш в кръг около собствената си личност и изгубената ти любов.
• Мислите ли, че има значение за онези, които е трябвало да се примирят и някак да продължат напред? Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така. — Сърца в Атлантида

• Не е толкова зле, че животът е като тясна греда над бездънна бездна - греда, по която трябва да вървим със затворени очи. Това е лошо, но не чак толкова. Понякога освен всичко друго ни бутат. — Библиотечна полиция

• Никой не е по-сляп от онзи, който не желае да вижда.

• Но чуйте ме, вие тримата, и ако не сте чули нищо досега, чуйте поне това... Всичко, което съм извършила, извършила съм го от любов... Любовта, която една истинска майка изпитва към децата си. Това е най-силната любов, която съществува на света, а също и най-страховитата. Няма по-голяма мръсница от майката, уплашена за децата си. — Долорес

• Нощем, когато легна и изгася лампата, винаги внимавам краката ми да са добре завити. Вече не съм дете, но не обичам единият ми крак да стърчи навън. Знам, че ще изкрещя, ако ледена ръка се подаде изпод леглото и сграбчи глезена ми. Да, ще изкрещя толкова силно, че да събудя и мъртвите. Естествено, това няма да се случи и всички го знаем. В този сборник ще се срещнете с най-различни чудовища: вампири, любители на демони, създание, което се крие в гардероба и какви ли не още страхотии. Но всички те са измислени. Не е истински и таласъмът под леглото ми, който иска да сграбчи глезена ми. Съзнавам го, но съзнавам и това, че ако кракът ми е скрит под завивките, страшното същество не ще го хване... — Понякога те се завръщат

• Някои неща трябва да са верни — казваше Скот, — защото нямат друг избор.

• Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещал нито един, който може да се мери с "Имало едно време". Всеки край е жесток. Всеки край е просто друг начин да кажеш "сбогом". — Тъмната кула

• Обичаш ли? Чувам я да произнася тези думи — все още продължавам да я чувам. В сънищата си. Обичаш ли? Да, отговарям аз. Да, а истинската любов никога не умира. И тогава се будя с вик.

• Оловото в крака й натежа и кракът й залепна за газта. Не мога да кажа много за това, което стана след това. Освен, че не можех да сваля очи от нея. Имаше нещо диво, което пропълзя по лицето й, нещо диво и нещо свободно и аз страхотно се изплаших. Тя беше красива и главата ми се завъртя от любов към нея, всеки щеше да се почуства така, всеки мъж, а може би и всяка жена, но аз се изплаших от нея, защото тя изглеждаше така, сякаш би те убила, ако очите и се откъснеха от пътя, когато тя те погледне и реши да отвърне на любовта ти!!!

• Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш наравно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара. И не мисли, че някъде скрита камера те следи и някой те гледа как се бориш... — Пътна мрежа

• Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката си. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се! Останалото е Мрак.

• Полунощ е най-лошото време човек да е сам. Когато си самотен, ти се струва, че целият свят е по двойки. Сякаш сме в ноев ковчег: целуват се, прегръщат се и казват "ние". А след "ние" "аз" звучи отчайващо!

• Понякога се чувствам като кукла. Някак нереална. Познато ли ви е? Всичко ми се струва фалшиво. Сякаш ако пъхна глава през стената, ще видя другия край на сценичната площадка, където режисьорът и операторът се готвят да заснемат следващата сцена. Сякаш тревата и небето са нарисуван декор. Сякаш са фалшиви. Илюзия... — Гняв

• Последните мечти умират изненадващо трудно, надавайки приглушени жалки писъци в дебрите на съзнанието.

• Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума. Думата "убийство" бледнее пред нея, а думата "ад" е просто жалък синоним.

• Само враговете казват истината. Приятелите и любовниците лъжат непрекъснато, хванати в паяжината на моралния си дълг.

• Сграбчи деня, Едгар... И остави денят да те сграбчи... — Дума Ки

• Сигурно бе забравил, че вече не съм нито на четири, за да ме хвърля, нито на девет, за да треперя в палатката, докато той си разказва разни гадории с приятелите. Сигурно бе забравил, че малките деца помнят всеки удар и обидна дума, която са получавали от бащите си, и жадуват да си го върнат тъпкано. — Гняв

• Струва ми се, че ако непрекъснато мислиш за нещо, то се превръща в действителност. Може би всички чудовища с които ни плашеха като деца — Франкенщайн и Върколака — всъщност са истински, толкова истински, че убиват децата, за които само се предполага, че са паднали в яма, че са се удавили в езерата, както и онези, които изчезват безследно. Може би… — Върколакът

• Струва ми се, че истинското красноречие почти винаги е безмълвно. — Сърца в Атлантида

• Струваше й се, че само възрастните могат да комбинират емоции по толкова много смахнати начини - ако чувствата бяха храна, чувствата на възрастните щяха да са нещо като пържола с шоколадов сос, картофено пюре с ананас, кейк, поръсен с лют пипер вместо пудра захар...

• Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска.

• Той често казваше, че „никога“ е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се посмее.

• — Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.
  — С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.
  — С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството. — Кристин

• Тъкмо с това трябва да се справим ние - каза Рени - С нещастното простолюдие. Какво искат те , Картър? Искат храна, Опра Уинфри, кънтри музика и топло легло, в което след залез слънце да чукат грозотиите си. За да могат да направят деца, приличащи на самите тях. — Под купола

• Тя извиква. По едно време тя извиква името му отново,и отново, и отново, като в заклинание. Пръстите й, сякаш шпори, се впиват в плътта му. Сливаща в едно езда. С вкус на старо, превъзходно вино, отворено след дълго чакане. — Мъртвата зона

• Хората не стават по-добри, те стават просто по-умни. Когато станеш по-умен, не спираш да късаш крилцата на мухите, просто си измисляш по-добра причина, за да го правиш. — Кери

• Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена. — Тъмната кула

Лични

• За мен страхът е една от най-деликатните емоции, затова винаги се опитвам да уплаша читателя. Ако не мога да го уплаша, аз се опитвам да го смразя от ужас и ако не успея и в това, прибягвам до шока.

• Когато ме питат: „Как пишете?“, аз неизменно отговарям: „Дума по дума“ и също тъй неизменно отговорът ми бива отхвърлен. Но друго няма. Звучи прекалено просто, за да е истина, но помислете например за Великата китайска стена — камък по камък, драги ми господа. Това е. Камък по камък. А пък съм чел, мама му стара, че човек можел да види тая чудесия от космоса даже и без телескоп.

• Не си водя бележки, не си записвам, не правя нищо такова. Просто правя проклетото нещо. Аз съм салам-писател. Опитвам се да пиша хубави салами, но саламът си е салам. Не можеш да го продадеш като черен хайвер.

• Някои хора казват, че съм ужасен човек, но не е истина. Аз имам сърце на младо момче — в буркан на бюрото ми.

• Ще ми се, докато четете разказ, да ви накарам да се смеете или да плачете...или и двете едновременно. С други думи - желая сърцата ви. Ако пък целта ви е да научите нещо, запишете се я на курс, я в училище.